Днес най-накрая го гледах този филм. От дълго време се канех, чето че най-накрая го сторих. Това е поредният филм който страшно много ми хареса и ме накара да се замисля. Замислих се за съвременното ни съществуване. Изпълнено с притеснения, бързане, припряност, работа.

Напоследък задачите ми се трупат една след друга. Трупат се с такава скорост, че стават все повече и повече. А на мен така не ми се отпочва, защото край няма това. Проблемът е, че чакат мен и не спират да се трупат. И постоянно ме дебнат като зловеща сянка, даже вече изкачат в сънищата ми. От тези, неприятните. Когато съм свободен и се предполага, че трябва да си почивам, все се хващам, че мисля колко работа ме чака и как хич не ми се занимава. И колкото повече не я върша толкова повече се натоварвам. Така не почивам и пълноценно, само за това мисля. Убеден съм, че повечето от вас са така.

Също така вече страшно много ми пречи вечното бързане. Трябва да съм еди кога си еди къде си. После пък отивам другаде. От това бързане и задачи и места, на които трябва да съм, почва да ми се струва, че по цял ден си убивам в пътуване и в крайна сметка нищо не се случва.

В днешно време всички живеем и в някакво постоянно притеснение. "какво ще стане, ако еди такво си", "Какво ли ще правя, ако не знам си кое" и най-вече "Ами сега, ако направя така, какво ли ще стане". Отговор - ако постоянно мислите така, нищо не става. Просто си живеете в едно непрекъснато притеснение без да промените нищо. Човек просто го е прекалено страх да се опита и да постигне тази промяна, която ще го накара да е по-добре. "Еми зле е, ама можеше и още по-зле да е". А н е може лид а стане по-добре?

Винаги идва един момент, в който човек трябва просто "to let it go". Е така, да се освободи от всичко и да последва желанията си, без значение от всичко друго.

Вчера преживях нещо подбно. Не ми се занимаваше с нищо, бях спал 1 час, дойде съседа отдолу да ми мрънка, че съм вдигал шум, времето беше гадно...въобще всички признаци на задаващ се смотан ден. Бях прекарал изключително добра нощ, но тя беше свършила. Идваше празнотата и усещането, че нещо хубаво е приключило. Че дори и да се случи пак, няма да е скоро. Повъртях се малко, почудих се и един приятел ми пише "Айде да се качваме". "Къде, горе е мъгла, гадно е". "Еми гадно е, ама ние се разбрахме". Пише ми той, едно, друго, айде следващия път ще се чуем, не знам си какво... А аз вече не четях, приготвях се и само му казах "Човек, аз вече се обличам и след малко тръгвам". По път за рейса спуках гума. Стигнах 2 минути преди рейса. Точно се качвах, рпистигна и моя човек - и той в послендия момент. Тъкмо с екачихме всички, дойде и третия от групата. Натоварихме се и потеглихме.

На витоша ни очакваше мъгла, дъжд, сняг. Всичко беше мокро от влагата, студено също. Маските ни постоянно се запотяваха и нищо не виждахме. Имахме хора в груапта даже по къси гащи и без ръкавици. Падахме доста. И това беше едно от най-забваните ни карания напсолдък. Пуснахме се първия път мнооого бързо, за да хванем автобуса пак нагоре. Бяхме предупредили шофьора и той ни натовари по средата на маршрута си. Така се качихме и за втори път.

Сняг, дъж, мъгла. Изпогубихме се по платото в мъглато, добре че знаем пътя. Вече бяхме станали група 8 човека. Раздели се групата, но все пак стигнахме до "Момина скала". Очакваното от всички място, където ще хапнем чорба и ще пуем по бира. Някои пихме по 2, а скоро щеше да се стъмни. Тръгнахме накрая, бясно надолу...Страхотно каране се получи. Получи се изключително забавно каране, въпреки всички спънки по пътя ни. Всичко беше се наредило все едно да ни откаже, и въпреки това направо се разцепихме.

Толкова добре си прекарахме, че всъщност половината от групата продължихме на бира и ракия в парка още доста време. Прибрах се доста след като беше станало тъмно. Нямах сили дори да се изкъпя, заспах на дивана.

Е за тиква преживявания ви говоря. Въпреки всичко, преживяването беше прекрасно. Просто забравих за всичко и се концентрирах върху настоящето, така че да го изживея на макс.

В такива преживявани прекарвам повечето то времето си напоследък. Хубави, пълноценни. Майната и на работата и,в се ще я свърша. А това време никой няма да ми го даде. Както казва  една от най-добрите ми приятелки, "времето е най-хубаво, като го отделиш за стойностни неща :-)"!

Спасението наистина ни дебне отвсякъде, само трябва да сме там и да не го пренебрегваме.

"времето е най-хубаво, като го отделиш за стойностни неща :-)"!
Дали в днешно време останаха стойностни неща...Такива който наистина си заслужават... да пренебрегнеш всичко друго за да може да им отдадеш цялото си същество.... ?

Ако не са останали подобни неща, тогава много жалко за нас. Според мен не трябва да спираме да откриваме себе си в нещата, които правим, а не да търсим одобрение от другите, за да сме доволни от себе си.

Така е, но това не променя въпроса кои са стойностните неща днес... коя е стойностната система на човека.. ? и май доста често вече зависим от другите да ни одобрят за да сме доволни от себе си.